Колкото и опит да е събрал, колкото и текстове да е написал, отразявайки музика, критикът винаги има шанс да се почувства безпомощен, когато се срещне с нещо близко до представите му за съвършенство. Случи ми се на концерта на Емил Табаков и Минчо Минчев с ансамбъла “Софийски солисти” в зала “България” на 13 май. Случи ми се да преживея нещо много рядко, но не бих казала, неочаквано. Не случайно от години гледам да не пропусна концертите, които изнасят – и заедно, и с други партньори. Защо ли? Защото отношенията им с музиката са в непрекъснато движение, което носи неочаквани и провокативни обрати в прочита им, разширява границите на представите за възможния звук, сбъдва акта на музициране като тайнство, което има силата да доведе слушателя до състояние на нирвана. Не, думите не са прекалени, обикновено внимавам с думите. но не мисля, че трябва да ги пазя, когато се случи чудо. Въпреки че като помисля, нищо чудно няма в преживяването ми на този концерт, като имам предвид извънредното качество на тези музиканти, които имаха изключително интензивното и щастливо партньорство на ансамбъла “Софийски солисти” – концертът бе по случай 60-годишнината на именитите столични камеристи. Музикантът наистина никога не спира – говоря за истинския музикант, този, който се е събрал завинаги с музиката и само с музиката, той продължава да търси, да мисли, да експериментира и в творби, които са се превърнали в негова марка, едва ли не. Двамата изумителни музиканти-майстори и в този свой съвместен концерт, в пътешествието си към дълбините, но и към новите параметри на звука в класическите музикални текстове, които изпълниха, подариха на публиката си илюзия за личен полет.
Наистина сцена и възможност за подобно преживяване поднесе един от юбилейните концерти на “Софийски солисти”. Тяхната история е респектираща. Започнаха с Михаил Ангелов, продължиха с Васил Казанджиев, Емил Табаков и Пламен Джуров. Обиколиха света. И продължават. И ако днес още ги има, то това се дължи и на факта, че ръководителят им Пламен Джуров отстоява целостта на ансамбъла от 34 години, удържа високия авторитет на формацията, въпреки всички видове препятствия, които щедро им се предлагаха. Именно негова бе идеята концертът, който отразявам да се води от Емил Табаков (диригент на “Солистите” от 1979 до 1988 г.). А участието на Минчо Минчев като солист някак се разбираше от само себе си – той свири с ансамбъла още от времето на Васил Казанджиев.
На концерта си “Софийски солисти” събраха осемнайсти и двайсет и първи век – с музика от Хайдн и Табаков. Въпросът с Хайдн-стила и изискванията му към инструменталиста или ансамбъла е твърде комплициран, както и друг път съм подчертавала. Но съм слушала, например, как Минчо Минчев свири Хайдн-концерта (последният път бе със Софийската филхармония), слушала съм как Табаков пресъздава проблематичния почерк на този невероятен композитор – например в ораторията “Годишните времена” преди години. И имах благоприятното очакване, че ще чуя автентичен, но и модерен Хайдн. Концертът започна с Дивертименто, оп. 1 – пиесата може да “дивертира” публиката само ако изпълнението й излъчи цялата същност на инструменталната красота, която крие в себе си. Чух завършен в това отношение прочит, събран, конструиран до най-малкия детайл. Чух изящна, елегантна фраза, летящи пасажи, изпипан брилянтен щрих, звук, който с лекота променяше обема си, но без да се изсипва с безсмислена, извънстилна щедрост. Чух как контролът върху звука и неговата интензивност създадоха трептящите, вибриращи интензивни пианисими, които се стремяха да се превърнат в тишина, но после, променили намеренията си, се отделяха от нея, с други вибрации, разгърнати в следваща динамична конструкция. И с каква лекота и удоволствие музицираха всички, открили още възможности за звукови трансформации в собствените си инструменти, сякаш изненадани от различния облик на тяхното съединение. Огледах се да видя колко дирижиращи и свирещи музиканти бяха дошли да чуят този великолепен вариант за извеждане на Хайдновия музикален текст “на светло”. Точно тези, които са заявили в близкото утре амбицията си да ръководят, дефинират музикалния живот и които не са се приближили изобщо до тази материя липсваха. Може би още не са разбрали колко много могат да научат за подредбата на една фактура от колосалния опит на Табаков. И да добавя – колко неподозирани от тях цветове могат да открият в пресъздаването на този пар екселанс класически текст, който, счита се, предлага друга проблематика и възможности, извън сферата на колорита. Но когато инструментите в ансамбъла вибрират в толкова интензивно темброво съчетание, класическият тонов дискурс придобива особена, неподозирана цветност.
Към дивертименто-преживяването се добави до-мажорният цигулков концерт на Хайдн-Минчо Минчев. Много отдавна този изумителен музикант е фиксирал невероятните си инструментални способности върху качествените параметри на звука си. И въпреки че очакваш идеите му в това отношение, пак се изненадваш от усещането за безграничност, което получаваш. Слухът на Минчев винаги се оказва по-изобретателен, в “провиждането” на звуковото битие на пиесата. Дори когато я свири от години. И тук, в този Хайдн, съчетанието от страхотния му концертен опит и непрекъснато обновяващата се, свежа негова интуиция по отношение на още-възможностите, които предлага текстът издигна невероятно слуховото въображение на слушателите. Минчев винаги свири изключително отдадено, с особена чувствителност във всеки тон, който излиза от цигулката му. Този път бе още по-силно. Още по-дълбоко. Още по-разтърсващо. Прекрасно артикулираният, облян в светлина звук във въвеждащата тема дефинира основното настроение в първата част – с брилянтна пунктуация, с изваяна пасажност, арпежи в градация… Мога да продължа по отношение на техническите ресурси в изпълнението. Но много същностно бе всъщност, че в мисленето на този цигулар всеки технически елемент е част от смисъла на посланието, което той отправя. Така монологът на солиращата цигулка започна от първата част със страхотната първа кулминация в каденцата на концерта, която Минчев сътвори в един впечатляващ чувствен диапазон между силната развълнуваност и контрастното, като молитвено смирение, подготвящо сякаш втората част, движение. Минчев свири и настоява слушателят му да напусне собствената си вселена, да влезе в неговата и да почувства това, което споделя с него през музиката на Хайдн – винаги е умеел да “хване” публиката. Освен невероятната му харизма, освен дадената му отгоре сила да впримчва много души и съзнания, докато свири има още нещо: в невероятната си кариера този цигулар никога не е поставял публиката си пред изпитанието да отчита някакви технически проблеми. Да се притеснява заради него. За това също си дадох сметка, докато го слушах. Във втората част на концерта Хайдн като че ли е поставил на изпитание, решил е да изпробва душевната сила, чувствителността на солиста, като му е предоставил изцяло възможността да се разкрие, да се разтвори. В сменената (субдоминантова) тоналност, в първите три такта соло-цигулката съобщава: “Сега имам да споделя нещо с теб.” Цялата част е емоционално откровение за солиста, не случайно оградено почти само от пицикатите на ансамбъла (бяха сякаш втъкани в изповедното слово на цигулката). Бе толкова силно – една цигулка подчини цялата зала, която сякаш не дишаше. Сбъдваха се копнежи за красота и смисъл, за звукова поезия, за любов, за споделеност… Тук имаше толкова тънки движения – в рамките на такта съвсем леко, просто косъм, удължаване или смълчаване, добавяне и отнемане от звука, чието вътрешно дихание създаваше лабиринт от чувства. Отзвучаването от този катарзисен център бе великолепно отиграно от солист и ансамбъл във финалната част. Естствено публиката полудя и тогава Минчев направи великолепен жест – припомни на хората в залата за тези музиканти от ансамбъла, с които той е свирил и които вече са си отишли. И заедно с Табаков и състава изсвириха прочувствената ария от Детингския Те Деум на Хендел “Благоволи, о, Господи”, в транскрипция за цигулка и струнни. Като лична молитва.
Финалната пиеса в тази изключителна вечер бяха Пет български танца от Емил Табаков. Писани са за симфоничен оркестър, през 2011, но композиторът е направил вариант за струнен оркестър, който прозвуча за първи път изцяло. Контрастът бе необходим от гледна точка на концертната драматургия. Създадоха го не само танците, но и направо шокиращата нова версия по отношение на звукотембровата картина на кратките пиеси. Страхотната изобретателност на автора влуди играта на струнните в колосални амплитуди – от звук-капка върху едва докосната самотна струна до главоломни свистящи каскади, разтърсващи общоприетата логика на метрума. И метрумните характеристики на пиесите се открояваха в една особена организация. Всеки от танците е впримчен в останалите, но има различен характер. А и в тази нова версия познатата тонова картина придоби друг релеф – сякаш нова творба. В нея чувах органов тътен от ниския щрайх, върху който се налагаха многоцветните съчетания на останалите, в едно особено подвижно, невероятно развихряне, сътворено от инструменталното въображение на Табаков. И от досконалните му познания по отношение на възможностите, в случая, на струнните. С удоволствие ги свириха музикантите от ансамбъла, на които бяха дадени допълнителни задачи – да удрят върху корпусите на инструментите си, да тропат с крака, в моментите, в които е необходим звук, подобен на ударен инструмент. Музиката е летяща, идеите в нея извират и бяха така добре изпълнени, че всичко изглеждаше измамно леко. Много ефектни пиеси, фрагменти от които бяха повторени на бис. В тази, пожелана от публиката концертна част Табаков припомни също своята идея за това, как трябва да “прозвънти” Хайдн в тишината на пространството с прочутата Серенада, непреходност, която завърши сбъдването на концертното събитие. И го означи.